Мусон - Смит Уилбур. Страница 25

Дотук нещата се нареждаха в полза на Том. Така добре вървяха, че на другия ден го обзе някакво смътно предчувствие, че нещо ще се промени. Керълайн не показваше с нищо, че плановете на Том ще продължат да се осъществяват. Смелостта му се изпаряваше. Обмисляше поетите дотук рискове и ония, които предстоят. На няколко пъти му идеше да върне ключа в писалището на баща си и да изостави цялата безнадеждна история, но тогава хвърляше поглед към потъналата в заниманията си Керълайн. Заоблената й буза, свитите от напрежение розови устни, меката кожа на ръката, подала се изпод буфаните на роклята, сега леко загоряла от слънцето и украсена с подобен на прасковен мъх.

Трябва да остана насаме с нея, па макар и за една минута. Струва си всеки риск, реши той, но все се колебаеше, неспособен да превърне намерението си в действие. Така се туткаше на ръба, докато тя му даде тласъка, който го катурна през билото.

В края на един урок, Керълайн излетя от каютата преди Том. Но в момента, когато стъпи на първото стъпало, мастър Уолш я извика:

— А, мистрес Керълайн, ще можете ли да участвате в репетицията тази вечер?

Керълайн се извърна, за да му отговори. Движението бе така неочаквано, че Том не можа да избегне сблъскването. Тя почти загуби равновесие, но се хвана за ръката му, а той обгърна с другата кръста й. В този миг бяха извън полезрението на мастър Уолш и двете момчета в каютата отзад.

Керълайн не направи опит да се отдръпне. Вместо това се изви и притисна долната част на тялото си към неговото. Едно преднамерено, въртеливо движение, като в същото време го гледаше с лукави, знаещи очи. Светът се преобърна за Том. Допирът беше мимолетен, тя го заобиколи и заговори с мастър Уолш през вратата:

— Да, разбира се. Времето е толкова хубаво, можем да се съберем на палубата, не мислите ли?

— Прекрасна идея — отвърна въодушевен Уолш. — Тогава, да кажем в шест часа? — Уолш още си служеше с времеизмерването на сухоземните плъхове.

20.

Нед Тайлър се бе изправил до Том край рулевото колело. Том се стараеше да държи „Серафим“ право по неизменния му курс юг-югозапад.

— Здраво го дръж! — изгрухтя Нед, когато Том отклони кораба на по-малко от градус. При всяко ново платно, изпълвано от духащия с двадесет и пет възела вятър, корабът се мяташе като необязден жребец.

— Виж си килватера 36! — строго му каза Нед. — Том послушно погледна назад. — Прилича на двойка змии през меден месец — заяви Нед, като и двамата знаеха, че не отговаря на истината — на цял кабелт отзад в пенестата линия на килватера едва се забелязваше по някоя малка чупка, — но учителите на Том не прощаваха и най-малката грешка. През следващите десет минути „Серафим“ оставяше тънка и права като рапира следа през сините вълни.

— Много добре, мастър Томас — кимна Нед. — А сега, главната мачта от върха надолу, ако обичаш.

— Бомбрамсел 37, брамсел 38… — започна Том без бавене и колебание и без да допуска и най-малко отклоняване на носа.

И тогава откъм кърмовите каюти се показа музикалното трио. Гай носеше песнопойката на Керълайн и цитрата си. Уолш, пъхнал флейтата в задния джоб, мъкнеше стола й с една ръка, а с другата придържаше перуката си. Групата зае обичайните си места на завет, близо до релинга на подветрената страна.

Том се стараеше да съсредоточи вниманието си върху управлението на кораба, като едновременно с това отговаря на въпросите на Нед и следи за момента, в който Керълайн ще намери бележката му между страниците на песнопойката.

— Бизанмачтата, ако обичаш, от върха — каза Нед.

— Горен бизан — отвърна Том и се поколеба. Керълайн бе готова да пее и Гай й подаде книжката.

— Продължавай — подкани го Нед.

— Среден бизан — каза Том и отново спря. Керълайн отвори книгата и се намръщи.

Четеше нещо между страниците. Стори му се че пребледнява, но изведнъж тя вдигна поглед и го насочи право в него през цялата ширина на празната палуба.

— Бизан — промълви Том и отвърна на погледа й. Беше същият лукав, знаещ израз. Тръсна глава така, че къдрите й се разпиляха на вятъра. Измъкна листчето оризова хартия, на което той така старателно бе изписал своето послание, смачка го и го изхвърли с негодувание през борда. Вятърът поде и понесе със себе си хартиеното топче, преди да го остави да изчезне в белите гребени на вълните. Отказът беше така очевиден, че целият свят на Том се срути.

— Дръж здраво! — остро се обади Нед и Том погледна виновно към отклонилия се по вятъра нос на „Серафим“.

21.

Макар да си даваше сметка, че е безнадеждно, Том лежа буден на сламеника си цялата първа вахта, в очакване да настъпи полунощ и в спор със себе си, дали си струва да рискува, като изпълни предвидените в бележката уговорки. Отказът изглеждаше категоричен, но от друга страна, беше абсолютно убеден, че тя хареса оная опасна интимност в бащината му каюта не по-малко от него. А мимолетният допир пред каютата на Уолш бе потвърдил, вън от всяко съмнение, че тя не би имала нищо против още едно приключение.

Изобщо не е такава възвишена и недостъпна дама, за каквато се представя, мрачно си помисли Том. Под всичките тия модерни фусти, и тя го обича не по-малко от момичетата на село.

Беше преместил сламеника си в нишата зад един лафет, така че нито Гай, нито Дориан да могат да легнат до него и да следят нощните му похождения. Часовете на вахтата се точеха без край. Задряма един-два пъти, колкото да подскочи стреснато, разтреперан от нетърпение и съмнения.

Когато над палубата, върху която лежеше, се разнесоха седемте удара за втора вахта, той не можеше да чака повече, изпълзя изпод одеялото и незабележимо се запромъква към стълбата, затаил дъх, да не го усети някой от братята му.

Отново спря пред мъничката каюта на трите момичета. Не чу нищо и се изкуши да почука, за да провери дали и тя лежи будна като него. Благоразумието надделя и той се отлепи от вратата, за да продължи към долната палуба.

С облекчение установи, че ключът за погреба, както и огнивото, са си на мястото. Отключи вратата, промъкна се вътре, стъпи върху раклата за да стигне окачения на двойна кука фенер, изнесе го в коридора и плътно затвори вратата, да не би някоя случайна искра да попадне върху посипан по пода барутен прах.

Измъкна огнивото от скривалището му и клекнал на пода, започна да пресмята величината на риска, който се готвеше да поеме. Тревожеше го не толкова възможността от взрив, а вероятността някой да забележи светлината. Каютата на баща му се намираше в горния край на стълбата, а до нея спяха мастър и мисис Бийти. Може би не спяха, а можеше и някой от тях да излезе, повикан от естествените си нужди. Възможно бе вахтеният офицер да тръгне на обиколка и вниманието му да бъде привлечено от необичайната светлина.

От друга страна, Том знаеше с положителност, че Керълайн няма да посмее да се спусне в пълния мрак на непозната обстановка. Поне малко можеше да я окуражи.

Надвеси се над огнивото, като го закриваше с тяло и замахна към кремъка. Избухна ослепителна светкавица от сини искри и праханта хвана. Сърцето му биеше като лудо, докато вдигаше предпазната мрежа на фенера и палеше фитила, заслонил пламъка му с шепи, докато се запали добре. После спусна мрежичката, която намаляваше силата на светлината, но пък отстраняваше опасността от случайна искра. Скри ключа и огнивото на мястото им, влезе в погреба и окачи фенера на куката.

Отново се измъкна в коридора, като притвори вратата така, че да се процежда съвсем слаба светлина. Достатъчно слаба, за да не привлече случайно внимание, но и достатъчно забележима за да изкуши едно страхливо момиче, да се спусне по стълбата към нея.

После се сви до вратата, готов да я затвори напълно при най-малка опасност. Тук, така близо до дъното на кораба, камбаната не се чуваше и той загуби представа за времето.