Мусон - Смит Уилбур. Страница 26

Няма да дойде, каза си Том, след като бе чакал, както му се струваше, няколко часа. Почти се надигна, за да си тръгне. Хайде още малко, реши той и пак седна, подпрял гръб на стената. Трябва да бе задрямал, защото първо усети уханието на тялото й, онзи особен аромат на младо момиче, а чак след това долови и леките стъпки на боси крака съвсем близо до себе си.

Скочи на крака и тя нададе вик, уплашена от внезапното му появяване в мрака. Том я сграбчи стреснато:

— Аз съм! Аз съм! — прошепна в ухото й. — Не се плаши.

Тя се притисна към него с неочаквана сила.

— Уплаши ме. — Трепереше здраво и той я притегли към гърдите си, като започна да милва косата й. Беше разпусната, гъста и пружинираща под пръстите му, като стигаше под плешките й.

— Няма нищо. Не се страхувай! Аз съм при теб! — В сумрака забеляза, че носи светла памучна нощница, вързана около шията с панделка и стигаща до глезените й.

— Не трябваше изобщо да идвам — шепнеше тя, притиснала лице към гърдите му.

— Трябваше! О, трябваше — увери я той. — Така дълго те чаках. Така много исках да дойдеш. — Изненада се, колко мъничка бе тя и колко топло бе притиснатото към него тяло. Прегърна я още по-силно. — Всичко е наред, Керълайн. Няма от какво да те е страх.

Прекара ръце по гърба й. Памучният плат беше тънък и гладък, а под него нямаше друга дреха. Усещаше ясно всяка извивка на тялото й.

— Ами ако баща ми… — Заекваше от страх.

— Няма, няма — прекъсна я той. — Ела с мен! — Дръпна я бързо в погреба и затвори вратата. — Никой не може да ни открие тук.

Притисна я здраво и я целуна по главата. От косата й се носеше лек аромат. Престана да трепери и вдигна лице към неговото. Очите й бяха огромни и блестяха в приглушената светлина на фенера.

— Не бъди груб с мен! — помоли го тя. — Не ми причинявай болка!

Самата мисъл за това го ужаси.

— О, скъпа моя. Не бих могъл да сторя такова нещо. — С изненада забеляза, колко естествено и убедително се леят окуражаващите думи от устата му. — Обичам те. Обичам те от първия миг, когато съзрях красивото ти лице. — Още не си даваше сметка, че има дар слово на роден любовник, нито пък съзнаваше, колко полезен ще се окаже този дар през предстоящите години. — Обичах те дори, когато се отнасяше така студено с мен. — Кръстът й беше толкова тънък, че почти можеше да го обхване с пръсти. Притисна я по-силно към себе си и усети топлината на корема й.

— Не съм искала да се държа грубо с теб — каза тя състрадателно. — Исках да бъда с теб, но против волята ми ставаше така.

— Няма нужда да обясняваш — отвърна той. — Разбирам. — Той зацелува лицето, челото, очите й, докато накрая намери устата. Отначало устните бяха здраво стиснати, но постепенно се разтвориха като сочен цвят на някакво екзотично цвете, горещо и влажно, изпълнено с нектар, от който му се зави свят. Искаше да го поеме всичкия, цялата да я изпие.

— Тук сме в безопасност — продължи да я успокоява Том. — Никой не идва на това място. — Говореше и бавно я насочваше към раклата.

— Толкова си красива — каза той и направи още една стъпка натам. — Мисля за теб всеки миг. — Тя се отпусна по гръб върху леглото от коприна и барут.

Главата й бе отметната назад и той я целуна по шията, като в същото време внимателно развърза панделката. Инстинктът му подсказа да действа така бавно и внимателно, че тя да може да се преструва, че нищо не се случва. Шепнеше:

— Косата ти е копринена и ухае на рози, — но пръстите му работеха леко и внимателно.

Едната й гърда се показа над ръба на нощницата, при което цялото й тяло се напрегна и тя простена:

— Не трябва да правим това. Спри! Моля те!

Гърдата беше бяла и много по-голяма, отколкото бе очаквал. Не направи опит да я докосне с ръка, макар тя да лежеше до бузата му. Той я притисна здраво и зашепна успокоително, докато напрежението бавно я напусна и едната й ръка мина зад тила му. Сграбчи вързаната на опашка коса и задърпа с такава сила, че в очите му изскочиха сълзи, но той не издаде и звук.

Уж без да си дава сметка, тя насочваше главата му с ръка. Топлата и мека гръд се притисна в него така силно, че за момент не можа да си поеме дъх. После отвори уста и засмука зърното. Беше твърдо и еластично. Мери много обичаше, когато го правеше. Викаше му „кърмене“.

Керълайн издаде тих гърлен звук и започна леко да го люлее, сякаш бе малко дете. Очите й бяха затворени, а на устните се появи лека полуусмивка, докато той ритмично смучеше гръдта.

— Пипни ме! — промълви тя така тихо, че той не долови смисъла. — Пипни ме! — повтори Керълайн. — Пипни както оня път! — Нощницата се бе набрала почти до горната част на бедрата и тя разтвори колене. Той спусна ръка надолу и чу: — Така.

Керълайн започна да движи таза си нагоре-надолу, сякаш яхаше пони. Само след няколко минути тялото й се изви нагоре и той усети напрежението на всеки негов мускул.

Като опънат лък, миг преди да излети стрелата, помисли си Том.

Изведнъж тя се затресе и нададе вик, който го уплаши. После падна назад и се отпусна като мъртва. Том се стресна. Взе лицето й в длани и видя, че е цялото червено, очите затворени, а по горната устна бе избила ситна пот.

Отвори очи и го погледна безизразно. После рязко се дръпна и му завъртя звънка плесница.

— Мразя те! — просъска тя злобно. — Не трябваше да ме караш да идвам тук. Не трябваше да ме пипаш така. Ти си виновен. — И избухна в сълзи.

Том лежеше зашеметен и преди да разбере какво става, тя скочи на крака и зашумоля с нощницата си към вратата. С леки стъпки се измъкна навън и изчезна към стълбата.

Мина известно време, преди Том да се съвземе. Все още зашеметен, той духна фенера и заключи внимателно вратата. Трябваше да намери сгоден случай да върне ключа в писалището на баща си, но нямаше защо да бърза. Засега не личеше липсата да е забелязана. Все пак, не трябваше да носи ключа със себе си и затова го остави отново в скривалището.

Докато се промъкваше покрай вратата на Керълайн, забеляза, че се тресе от възмущение и гняв. Изпита неудържимо желание да я извлече от койката и да ги излее върху нея. Успя да се сдържи и да стигне до сламеника си на оръдейната палуба.

Гай го чакаше. Мълчалива сянка, свита до оръдието.

— Къде беше? — попита той шепнешком.

— Никъде. — Том беше изненадан и безсмислицата се изля от устата му, преди да може да я спре: — До клозета.

— Няма те от седемте удара на първа вахта — почти два часа — мрачно го осведоми Гай. — Трябва да си напълнил кофата догоре. Цяло чудо е, че изобщо е останало нещо от тебе.

— Бях на палубата — започна да се оправдава Том, а след това избухна: — И защо трябва да ти обяснявам? Да не си ми началник? — Хвърли се върху сламеника, сви се на кълбо и покри глава с одеялото.

Глупава малка лисица, помисли си той с горчивина. Пет пари не давам, дори да цопне през борда, да я излапат акулите.

22.

„Серафим“ пореше вълните на югозапад, без да събира нито риф през звездните нощи. Всеки ден по пладне Том заставаше на юта с офицерите и с помощта на личния си бакстаф 39 определяше ширината, на която се намираше корабът. Баща му и Нед Тайлър правеха същото, а после сравняваха резултатите. В един незабравим ден Том приключи сложното изчисление и вдигна поглед от плочата си.

— Е, сър? — попита баща му със снизходителна усмивка.

— Двадесет и два градуса, шестнадесет минути и тридесет и осем секунди южна ширина — отвърна колебливо Том. — Според моите изчисления, трябва да се намираме на няколко левги северно от Тропика на Козирога.

Хал се намръщи престорено и погледна към Нед.

— Много ли е голяма грешката, мастър Втори?

— Да, капитане, поне десет секунди.

— Аз бих казал петнадесет. — Изражението на Хал омекна. — Няма нужда да го наказваме, нали?

— Тоя път не — пусна Нед една от редките си усмивки. Разликата между трите изчисления възлизаше на няколко морски мили — нищо на фона на морския безкрай. А и никоя жива душа не бе в състояние да каже, кое от изчисленията е правилното.