Мусон - Смит Уилбур. Страница 29

— Нека стане по-скоро, Господи! — молеше се Хал и гледаше към пустия източен хоризонт.

Сега, вече близо до сушата, започнаха да забелязват стада делфини. Те плуваха редом с носа на кораба, гмуркаха се под кила му и се показваха от другата страна, извили черни гърбове над водната повърхност, скачаха високо с мощен удар на опашния плавник и гледаха мъжете по вантите със светли очи и застинали усмивки.

Това бе морето на големите китове. В някои дни, накъдето и да погледнеха от мачтата, виждаха белите им фонтани да се пръскат от вятъра. Някои бяха по-дълги от „Серафим“ и минаваха така близо, че момчетата виждаха рачетата и други представители на морския свят, облепили туловищата им, сякаш не бяха живи същества, а скали.

— Всеки от тях носи по двадесет тона мазнини — каза на Том Големият Дениъл, както се бяха облегнали на бушприта и наблюдаваха един левиатан 40 да се издига от глъбините на кабелт пред тях и да насочва към небето огромния си раздвоен заден плавник.

— Опашката му е широка колкото бизанреята 41 ни — удиви се Том.

— Казват, че били най-големите същества на земята — кимна Дениъл. — При десет лири за тон мазнина, по-добре е да преследваме китове, а не пирати.

— Как е възможно да се убие нещо толкова голямо? — учуди се Том. — То е все едно да убиеш планина.

— Опасен занаят е, но има хора, които го владеят. Холандците са големи китобойци.

— Бих искал да опитам — каза Том. — Бих искал да стана велик ловец.

Големият Дениъл посочи по направление на бушприта, който се надигаше и спускаше срещу хоризонта.

— Там, където отиваме, има какво да се лови, момче. Тази земя гъмжи от дивеч. Има слонове с бивни по-дълги от тебе. Ще можеш да осъществиш мечтата си.

Нетърпението на Том нарастваше с всеки изминал ден. След онова измерване, той бе придружил баща си в каютата, за да види как ще отбележи местоположението на кораба. Линията на придвижването им все повече доближаваше оформената като конска глава огромна суша.

Дните на Том бяха така препълнени с работа и напрежение, че би трябвало привечер да е капнал от умора. В повечето случаи успяваше да поспи няколко часа преди полунощ, но в края на първа вахта винаги се събуждаше и изпълзяваше от сламеника.

Вече не му се налагаше да моли и увещава. Керълайн идваше всяка вечер в погреба с готовност. Том откри, че е отгледал дива котка. Забравила притеснения и срам, тя бе станала равна с него по въображение и страст. Даваше израз на чувствата си с глас и прояви на жестокост. Том често отнасяше спомен от срещата им: следи от дълги нокти по гърба или ухапана и подута устна.

Ставаше непредпазлив в бързината да стигне до погреба и на няколко пъти се случиха опасни сблъсъци. Веднъж докато минаваше пред каютата на мастър Бийти, вратата внезапно се отвори и там се появи съпругата му. Том едва успя да смъкне шапка над очите си и докато се промъкваше, да изграчи с променен глас:

— Седем удара в първа вахта, всичко е спокойно.

Той бе достатъчно висок на ръст, а осветлението в коридора бе слабо.

— Благодаря, добри човече — отвърна мисис Бийти, така шашната, че са я видели по нощница, че се шмугна обратно в каютата, сякаш бе виновна.

На няколко пъти усети, че го следят, докато се промъква по оръдейната палуба и слиза долу. Един път беше сигурен, че чува стъпки зад гърба си по стълбата, но когато се обърна, не видя никого. Друг път, тъкмо тръгваше от долната палуба да се прибира в малките часове на нощта, в края на втората вахта, когато откъм юта се разнесе тропот на тежки моряшки ботуши. Едва успя да скочи обратно, когато пред вратата на баща му застана Нед Тайлър. Скрит в сянката, Том видя, как Нед чука, а отвътре се донесе гласът на баща му:

— Какво има?

— Нед Тайлър, капитане. Вятърът се усилва. Може да загубим някоя мачта, ако продължим така. Моля за разрешение да съберем допълнителните платна, а главните да намалим с по един риф.

— След малко съм горе, Нед — отвърна капитанът. Почти веднага Хал излетя от каютата, навличайки в движение ветроупорната си наметка и мина едва на няколко фута от мястото, където се криеше Том.

Стигна сламеника си точно в мига, когато се чу боцманската свирка и гласът на Големия Дениъл разцепи тъмнината:

— Всички на вантите за събиране на платната!

Том трябваше да се преструва, че търка сънено очи, преди да се присъедини към мъжете, втурнали се във ветровитата нощ.

В природата му беше да не се стряска от тия епизоди и дори по някакъв извратен начин, те го възбуждаха допълнително. В походката му се появи някакво предизвикателство, като у младо петле, което накара Аболи да промълви с усмивка:

— Бащичко!

Една сутрин, Том се спускаше от мачтите с останалите, след като бяха работили по платната. Изведнъж, без друга видима причина освен въодушевление и желание да се покаже, той се изправи в цял ръст върху реята и направи две-три танцови стъпки.

Всичко живо на борда замръзна от ужас при вида на това самоубийствено изпълнение. На четиридесет стъпки над палубата, той танцуваше сложил една ръка на хълбока, а другата извил високо над главата си. После се хвърли върху вантите и се плъзна на ръце до палубата. Умът му бе стигнал, да провери първо дали баща му не е на палубата, но до вечерта той без друго научи за тази му лудория и прати да го извикат.

— Защо трябваше да правиш нещо толкова глупаво и безотговорно? — попита го той.

— Защото Джон Тъдуел ми каза, че не съм смел — отвърна Том, сякаш това бе най-естественото обяснение на света.

И сигурно е било така, помисли си Хал, докато гледаше сина си в лицето. За своя изненада установи, че има пред себе си мъж, а не дете. За кратките месеци на пътуването, Том бе закоравял и заякнал до степен, да не може да се познае. Тялото му заякна от труд, раменете му се наляха от постоянното катерене по вантите и работа с платната в бурно време, ръцете му бяха станали по-силни от всекидневните занимания с Аболи по фехтовка, а сам той балансираше като котка на всяко място по разлюляния от южните вълни кораб.

Но имаше и още нещо, което не можеше ясно да определи. Знаеше, че Том винаги бе надраствал възрастта си и макар да правеше опити да го ограничава, всъщност никога не бе желал да укротява смелия му и авантюристичен дух. Но сега усещаше, че е станало нещо, което той е пропуснал. Срещу него стоеше пълноценен мъж, който го гледаше като равен.

— Добре — каза най-накрая той, — показал си на Джон Тъдуел, че греши, нали? Следователно, няма нужда отново да танцуваш по реята.

— Няма нужда, татко — с готовност се съгласи Том. — Освен ако някой друг ми каже, че ме е страх да го сторя. — Усмивката му беше така заразителна, че Хал усети как собствената му уста започва да разтегля очертанията си.

— Я, да се махаш оттука! — бутна го той към вратата на каютата. — Не се излиза наглава с дивак.

24.

Гай седеше на обикновеното си място до Керълайн в каютата на мастър Уолш. Лицето му бе бледо и той почти не проговори цяла сутрин, а на въпросите на учителя отвръщаше с да и не. Забил бе поглед в книгата, без да поглежда нито Керълайн, нито Том, дори когато четяха на глас посочените от мастър Уолш пасажи.

Най-накрая Керълайн долови странното му настроение и му прошепна:

— Не се ли чувстваш добре, Гай? Да не те е хванала пак морската болест?

Гай не можеше да я погледне в очите.

— Много съм си добре — отвърна той. — Няма защо да се грижиш за мен. — И изведнъж викна високо: — Никога вече!

Откак подписа молбата си за постъпване в бомбайската кантора на Компанията, Гай се чувстваше сигурен за бъдещето си и започна да гради един фантастичен свят. С връзките на баща му и под покровителството на мастър Бийти, той не се съмняваше в бързия си напредък в йерархията на Компанията. Семейство Бийти щеше да стане негово семейство, а Керълайн щеше постоянно да е до него. Представяше си, как споделя компанията й всеки Божи ден, в тропическия рай на Бомбай. Как яздят двамата през палмови горички, а вечер изнасят концерти. Гай свири, а Керълайн пее, рецитират стихове и организират излети със семейството. Той се разхожда с нея ръка в ръка край снежнобели пясъци и двамата разменят чисти, целомъдрени целувки. Само след няколко години ще стане на двадесет, ще се е издигнал в служба на Компанията и ще бъде в състояние да си позволи брак. Сега всичко стана на пух и прах.