Когато лъвът се храни - Смит Уилбур. Страница 11

— Шон, ти би ли го направил с мен?

— Не знам как — изрече с дрезгав глас.

— Нито конете, нито хората знаят какво да правят първия път — отвърна Ана. — Можем да открием как става.

Привечер поеха обратно към къщи. Ана бе седнала зад Шон, прегърнала го здраво през кръста, притиснала едната страна на лицето си в гърба му. Той я свали в края на плантацията.

— Ще се видим в понеделник на училище — каза тя и се обърна да си върви.

— Ана…

— Да?

— Още ли кърви?

— Не. — Позамисли се за миг, после добави: — Приятно е.

Обърна се и хукна сред австралийските акации.

Шон бавно се насочи към къщи. Усещаше се празен отвътре, това беше тъжно чувство и то го озадачаваше.

— Къде е рибата? — попита Ада.

— Не кълвеше.

— Ни една?

Той поклати глава и прекоси кухнята.

— Шон.

— Да, мамо.

— Нещо не е ли наред?

— Не. Добре съм.

Измъкна се в коридора.

Гарик седеше в леглото си. Носът му бе зачервен от хремата. Вдигна поглед от книгата, която четеше, и се усмихна на Шон, когато той влезе в стаята. Шон отиде при леглото си и седна на него.

— Къде беше? — Гласът на Гарик беше спаднал от простудата.

— Горе на вировете след водопада.

— За риба ли?

Той не му отговори. Легна по корем в леглото си.

— Срещнах Ана и тя дойде с мен.

Споменаването на името й засили любопитството на Гарик и той започна да наблюдава лицето на Шон. А неговото изражение беше все още леко озадачено.

— Гари — започна той неуверено, трябваше да излее душата си. — Гари, аз чуках Ана.

Брат му шумно пое въздух. Стана много бледен, само носът му бе все още зачервен и възпален.

— Не те лъжа — изрече го бавно, сякаш се опитваше да си го обясни сам на себе си, — наистина я чуках, точно както сме си говорили за това. Съвсем както… — Направи безпомощен жест с ръце, неспособен да намери необходимите думи. После се изтегна на леглото.

— Ама тя позволи ли ти? — Гарик почти шепнеше.

— Тя ме помоли да го направя — каза Шон. — Хлъзгаво и меко, влажно и хлъзгаво.

А по-късно, когато угасиха лампата и двамата си бяха легнали, Шон чу тихите движения на Гарик в тъмното. Заслуша се известно време, докато се увери.

— Гари! — скара му се той.

— Нищо не правя, нищо не правя.

— Знаеш какво ни е казал татко. Ще ти опадат зъбите и ще полудееш.

— Нищо не правя, нищо не правя.

Гласът му беше сподавен от простудата и сълзите.

— Чух те — каза Шон.

— Само си чешех крака. Съвсем честно, съвсем честно, само това.

И накрая реката се втурна през последния водопад и ги хвърли в морето на зрялата мъжка възраст.

Господин Кларк не успя да прекърши Шон. Вместо това между тях започна едно отчаяно състезание, което той усещаше, че постепенно губи, и сега се боеше от Шон. Вече не го караше да става, защото Шон беше висок колкото него. Борбата се водеше от две години, всеки бе проучил слабите страни на другия и знаеше как да ги използува.

Господин Кларк не понасяше някой да подсмърча, вероятно подсъзнателно го приемаше като подигравка със собствения му деформиран нос. Шон разполагаше с репертоар, който обхващаше всичко — от почти безшумното помирисване на бренди до шумно клокочене в задната част на гърлото.

— Извинете, сър. Не можах да се сдържа. Понастинал съм.

Господин Кларк бе разбрал, че Шон е уязвим чрез Гарик. Ярост обземаше момчето, щом някой се подиграваше с брат му.

Седмицата беше лоша за господин Кларк. Мъчеше го черният дроб, болките бяха подсилени от упоритите пристъпи на малария. От три дни страдаше от главоболие, имаше неприятности, свързани с условията на договора му, който градската община следваше да поднови. Шон от онзи ден бе в добра форма за подсмърчане и на господин Кларк вече му бе дошло почти до гуша от всичко това.

Влезе в класната стая и зае мястото си на катедрата, бавно огледа учениците си, докато очите му се спряха на Шон. „Само да се опита — помисли си господин Кларк. — Само да се опита днес и ще го убия.“

Разпределянето на местата беше променяно през последните две години. Близнаците бяха разделени и сега Гарик седеше в предната част на стаята, където господин Кларк лесно можеше да го достигне. Шон беше в дъното.

— Христоматия по английски език — каза господин Кларк. — Пети клас на страница пет. Шести клас на…

Гарик шумно подсмръкна, пак го беше налегнала сенната хрема.

Учителят хлопна учебника.

— Върви по дяволите! — каза той тихо, после с по-висок глас. — Върви по дяволите!

Сега вече трепереше от ярост, ноздрите му побеляха и се разшириха. Слезе от катедрата и отиде при чина на Гарик.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите — мръсно, сакато копеле такова — изпищя той и го удари по лицето с отворена длан.

Момчето се хвана за бузата и го зяпна.

— Мръсна малка свиня — крещеше му господин Кларк. — Сега и ти започна.

Хвана го за косата и натисна главата му така, че челото му се удари в плота на чина.

— Ще те науча аз теб. За бога, ще ти дам да разбереш! Ще видиш ти.

Бум.

— Ще ти дам да се разбереш.

Бум.

В този миг Шон вече бе зад него. Сграбчи господин Кларк за рамото и го дръпна назад.

— Оставете го! Нищо не е направил!

Господин Кларк видя пред себе си лицето на Шон — беше напълно обезумял — лицето, което го беше мъчило цели две години. Сви юмрук и го прасна. Шон се олюля от удара и в очите му се появиха сълзи. За миг остана проснат на един от чиновете, загледан в учителя, и след това заръмжа.

Звукът отрезви Кларк, той отстъпи, но само две крачки, преди Шон да го докопа. Като го налагаше с двете си ръце, ръмжейки при всеки удар, той го притисна в черната дъска. Учителят се опита да се отскубне, но момчето го сграбчи за яката на ризата и го издърпа — яката се скъса и остана наполовина в ръката му. Отново го удари. Кларк се свлече по стената, докато седна, и Шон се надвеси запъхтян над него.

— Марш навън — каза Кларк. Зъбите му бяха порозовели от кръвта в устата му, част от нея потече по устните му. Яката му стърчеше под крив ъгъл под едното му ухо.

В стаята не се чуваше нищо, освен дишането на Шон.

— Марш навън — повтори той.

Гневът напусна Шон и той тръгна разтреперан към вратата.

— Ти също. — Кларк посочи Гарик. — Изчезвайте и не се връщайте!

— Хайде, Гари — каза Шон.

Брат му се надигна от чина си и закуца след него. Двамата излязоха заедно в училищния двор.

— Какво ще правим сега?

На челото на Гарик имаше голяма червена цицина.

— Мисля, че е най-добре да си вървим вкъщи.

— Ами багажа ни? — попита Гарик.

— Не можем да мъкнем толкова много — ще изпратим да го приберат по-късно. Хайде.

Тръгнаха пеша през града и излязоха на пътя за фермата. Едва когато стигнаха моста на Бабуун Строом, се решиха да заговорят.

— Какво мислиш, че ще направи татко? — попита Гарик.

Той просто даваше словесен израз на проблема, който ги занимаваше още от самото излизане от училището.

— Каквото и да направи, струваше си — ухили се Шон. — Видя ли как го млатих? Прасссс — право в ченето.

— Не трябваше да го правиш, Шон. Татко ще ни убие. И мен, а аз нищо не съм сторил.

— Ти подсмръкна — напомни му той.

Стигнаха моста и се надвесиха един до друг на парапета, за да гледат реката.

— Как е кракът ти? — попита Шон.

— Подбит е — не е зле да починем малко.

— Добре, щом казваш.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Гарик се обади:

— Ех, Шон, да не беше го правил!

— Станалото станало. Старите Ноздри си го получи един път завинаги и на нас ни остава само да измислим какво да кажем на татко.

— Той ме удари. Можеше да ме убие.

— Да — съгласи се Шон. — И мен удари.

Известно време размишляваха върху това.

— Защо просто да не заминем за някъде — предложи Гарик.

— Искаш да кажеш, без татко да знае? — Идеята беше привлекателна.