Когато лъвът се храни - Смит Уилбур. Страница 9

— А, ама това е нашият стар приятел Хопчо-Тропчо — заяви той и приятелите му се върнаха и застанаха от двете му страни.

— Къде си тръгнал, Протезо?

— Плъхове ли ти изядоха езика, Протезо?

— Не — термити му окапали крака! — Разнесе се оскърбителен смях.

— Разговаряй с нас, Протезо.

Рони Пай имаше уши, които стърчаха от двете страни на главата му като ветрила. Беше дребен за годините си, което го правеше злобен, а косата му беше червеникавожълта.

— Хайде, разговаряй с нас, Протезо.

Гарик навлажни устните си с език, в очите му вече имаше сълзи.

— Ей, Рони, я го накарай да походи за нас, ето така. — И един от тях имитира накуцването на Гарик. — Покажи ни как ходиш.

Момчето се заоглежда наляво и надясно, търсейки път за бягство.

— Брат ти не е тук — изграчи Рони. — Няма смисъл да го търсиш, Протезо.

Хвана Гарик за ризата и го измъкна от живия плет.

— Я ни покажи как ходиш.

Безпомощно заудря ръката на Рони.

— Пусни ме, ще кажа на Шон, ще му кажа, ако не ме пуснеш.

— Добре де, ще те пусна — съгласи се той и с две ръце го блъсна в гърдите. — Не идвай към мен — върви нататък!

Гарик политна назад. Обаче там вече го очакваше друго момче.

— Не към мен — нататък! — И го отблъсна.

Заобиколиха го и не спираха да си го прехвърлят.

— Хайде нататък!

Сълзите вече течаха по бузите му.

— Моля ви, моля ви, спрете.

— Моля ви, моля ви — имитираха го те.

И тогава с внезапно облекчение Гарик усети пърхането зад очите си — лицата им се размазаха, почти не усещаше вече ръцете им. Падна, удари лицето си в земята и на бузите му се размаза прахоляк, смесен със сълзите му.

Зад тях от живия плет излезе Шон, отпред ризата му беше издута от праскови. За миг остана на четири крака, докато разбере какво става. После скочи и се втурна напред. Рони го чу, пусна Гарик и се обърна.

— А, ти си крал прасковите на татко — извика той. — Ще кажа на…

Юмрукът на Шон уцели носа му и той падна. Замахна към другите двама, но те вече бяха хукнали да бягат. Той ги погна, но бързо се отказа и се върна при Рони. Обаче вече бе късно. Рони се промъкваше между дърветата, хванал се за лицето, а кръвта от носа му струеше на ризата му.

— Гари, добре ли си? — Брат му клекна до него, като се опитваше да избърше мръсотията от лицето му с мърлява носна кърпичка. Шон му помогна да се изправи и Гарик се надигна, като леко се олюляваше с отворени очи, но с някаква унесена и тъпа усмивка на лицето си.

По реката имаше ориентири. Някои от тях малки като купчинка камъни в плитка вода.

Уейт Кортни погледна Шон, който седеше срещу него на масата в Теунис Краал.

— Обърни лицето си към прозореца — заповяда той подозрително. Синът му се подчини. — По дяволите, какво е това на лицето ти?

— Кое? — Прокара ръка по бузата си.

— Кога за последен път си се къпал?

— О, скъпи, не ставай глупав! — докосна го с крак под масата Ада. — Това не е мръсотия — растат му бакенбарди.

— Бакенбарди, така ли? — Уейт се взря. На лицето му разцъфна усмивка. Отвори уста, за да проговори, и Ада моментално усети, че ще изтърси някоя шега — една от онези неговите, тромавите, деликатни като разярен динозавър, която щеше да нарани дълбоко незрялата мъжественост на Шон. Тя бързо се намеси.

— Мисля, че трябва да му купиш бръснач, а, Уейт?

Уейт загуби нишката на шегата си, изсумтя и лапна яйцето.

— Не искам да ги бръсна — каза Шон и стана пурпурночервен.

— Ще пораснат по-бързо, ако отначало ги подрязваш по малко — каза му Ада.

От другата страна на масата срещу нея Гарик с копнеж опипваше лицето си.

Някои от ориентирите бяха големи като синори.

Уейт ги взе от училището в началото на коледната ваканция. В суматохата около товаренето на куфарите им на файтона и шумните сбогувания с Fraulein и приятелите им, с някои от които нямаше да се видят цели шест седмици, близнаците не забелязаха, че Уейт се държи странно.

Едва по-късно, когато конете се понесоха към дома с два пъти по-голяма скорост от обичайната, Шон попита:

— За какво е това бързане, тате?

— Ще видиш — отвърна Уейт и близнаците го изгледаха с внезапно любопитство. Въпросът на Шон бе зададен ей така, между другото, но отговорът на баща им моментално ги заинтригува. Уейт се хилеше на бомбардиращите го въпроси и отговаряше съвсем мъгляво. Нетърпението им го забавляваше. Докато стигнаха Теунис Краал те вече се бяха изприщили от любопитство.

Уейт спря конете пред къщата и един от слугите пое юздите. Ада чакаше на верандата и Шон скочи и изтича по стъпалата към нея. Бързо я целуна.

— Какво става? — умолително запита той. — Татко не иска да ни каже, но знаем, че има нещо.

Гарик също побърза да се изкачи по стълбите.

— Хайде, кажи ни.

Хвана я за ръката и я задърпа.

— Не знам за какво говорите — засмя се Ада. — По-добре да попитате баща си.

Уейт се изкачи по стъпалата след тях, прегърна я през кръста и я притисна.

— Не знам откъде им е хрумнало такова нещо — каза той, — обаче защо да не им кажем да хвърлят един поглед в спалнята си? Току-виж тази година са получили коледните си подаръци по-рано.

Шон превари Гарик в хола и много преди него стигна вратата на спалнята им.

— Изчакай ме — извика отчаяно брат му. — Моля те, почакай ме!

Шон спря на прага.

— Боже господи! — прошепна той. Това беше най-силното възклицание, което знаеше.

Гарик застана зад него и двамата зяпнаха в двата кожени калъфа, положени на масата в средата на стаята — дълги, плоски калъфи, с медни ъгълчета.

— Карабини! — възкликна Шон. Тръгна бавно към масата, като че ли дебнеше калъфите, сякаш очакваше всеки момент те да изчезнат.

— Виж! — Той докосна с пръст надписа, отпечатан със златни букви върху капака на по-близкия калъф. — Дори имената ни ги има.

Натисна ключалките и повдигна капака. Върху дебело зелено сукно, ухаеща на оръжейна смазка, блестеше една фантазия от стомана и дърво.

— Боже господи! — отново каза Шон. После погледна през рамото си Гарик. — Няма ли да отвориш твоята?

Той закуца към масата, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Толкова му се искаше да получи комплект от книгите на Дикенс.

Течеше последната седмица от коледната ваканция и Гарик беше на легло с поредната си простуда. Уейт Кортни бе заминал за Питърмарицбург за заседание на Асоциацията на производителите на говеждо месо. Този ден във фермата имаше много малко работа. Шон отдели болния добитък в ограденото за такива случаи място, обходи и провери южния участък. Върна се в имението, прекара един час в разговори с прислужниците в оборите и после се запъти към къщата. Гари спеше, а Ада бе в мандрата и избиваше масло. Поиска си и получи от Джоузеф ранен обед и го изяде на крак в кухнята. Докато се хранеше, обмисляше как да прекара следобеда. Внимателно преценяваше различните варианти. Да вземе пушката и да си опита късмета в лов на дребни антилопи по ръба на падината или да язди до вировете над Белия водопад, за да хвърли въдица за змиорки. Когато се нахрани, още не беше решил, затова прекоси двора и надникна в хладния полумрак на мандрата.

Ада му се усмихна.

— Здравей, Шон, предполагам, че искаш да обядваш.

— Джоузеф вече ме нахрани, благодаря ти, мамо.

— „Джоузеф вече ми сервира обяда“ — деликатно го поправи Ада.

Шон повтори думите и подуши миризмата на млечни продукти — обичаше топлината на прясното масло и острата миризма на сухия кравешки тор на пръстения под.

— Какво ще правиш следобед?

— Дойдох да те попитам дали искаш дивеч или змиорки — не мога да реша дали да ходя на лов или на риболов.

— Змиорки е добре — можем да ги желираме и утре, когато баща ти се върне, да обядваме с тях.

— Ще ти донеса пълна кофа.

Оседла понито, окачи на седлото тенекиена кутия с червеи и метнал въдицата на рамо, заязди към Лейдибург. Премина по моста на Бабуун Строом и излезе от пътя, за да следва течението нагоре до водопада. Докато обхождаше плантацията за австралийска акация под дома на Ван Есен, разбра, че е сбъркал пътя. От дърветата изскочи Ана с вдигната до коленете пола. Шон срита понито и се загледа право пред себе си.