Галактическа болница - Уайт Джеймс. Страница 17

Конуей нямаше много време за гледане — след няколко минути пристигнаха трима земни ординатори. Последваха ги бързо двама ГБГЖ с червена козина и един подобен на гъсеница ГБЛЕ. Всички носеха медицински отличителни знаци. Разнесе се силен звук от триене на метал в метал. Светлините на сигналната уредба над люка от червени станаха зелени: знак, че отвън е пристигнал и швартовал кораб, и не след дълго пациентите заприиждаха.

Носени на носилки от Монитори, пострадалите бяха само от два вида: ГБГЖ от човешки тип и гъсеници ГБЛЕ. Задачата на Конуей, а и на останалите лекари бе да ги преглеждат и насочват за лечение към съответното отделение на спешния сектор. Той се залови за работа — асистираше му един Монитор, който притежаваше всички качества на опитна медицинска сестра освен отличителните й знаци. Каза, че се нарича Уилямсън.

Видът на първия пациент потресе Конуей не защото положението му бе много сериозно, а защото раните му бяха твърде необикновени. Третият го накара да прекъсне работата си.

— Що за злополука е била тази? — избухна Конуей… — Прободни рани с обгорени краища! По всичко личи, че са причинени от някаква експлозия. Как…?

— Пазехме всичко в тайна — прекъсна го Мониторът, — но предполагах, че поне тук сте научили за това. — Той присви устни и в очите му проблесна онази решителност, която според Конуей бе характерна за всички Монитори. — Решили да си поиграят на война — продължи той, като кимна към пациентите наоколо. — Страхувам се, че когато пристигнахме, те се бяха доста поувлекли.

„Война…“ — помисли си с отвращение Конуей. Човешки същества от Земята или от някоя колонизирана от Земята планета да убиват представители на биологичен вид, с който ги свързват толкова много общи неща. Той бе чувал, че от време на време стават подобни работи, но все не му се вярваше, че има разумни същества, които могат да отидат толкова далеч в безумието си. Колко много ранени…

И въпреки че бе погълнат от мислите си, породени от ненавист и възмущение, той успя да забележи един много странен факт — лицето на Монитора имаше същото изражение като неговото! Ако Уилямсън изпитваше същите чувства към войната, каквито изпитва и той, тогава Конуей трябва да побърза да ревизира изцяло мнението си за хората от Мониторния корпус.

Внезапно настъпилата наблизо суматоха привлече вниманието на Конуей. Ругаейки неприлично, един от земните пациенти се противеше ожесточено на ординатора ГБЛЕ, който искаше да го прегледа. Ординаторът бе явно засегнат от обидата, но въпреки това се опитваше да успокои пациента, който очевидно не се досещаше колко ужасна е постъпката му.

Уилямсън бързо се намеси и оправи работата. Той се обърна към възмущаващия се на висок глас пациент, наведе се над него, докато лицата им се доближиха почти на една педя, и макар че заговори с тих, спокоен глас, по гърба на Конуей полазиха тръпки.

— Слушай, приятелю — рече Мониторът, — да не би да те е страх, че една от тези гадни гъсеници е решила да те убие само защото иска да те позакърпи, а? Хубаво си набий в главата това, което ще ти кажа — тук тази гъсеница е лекар. Освен това в тази Болница няма войни. Сега всички се числите към една и съща армия и униформата ви е болничен халат. Ето защо лежи си спокойно, затваряй си устата и се дръж прилично. Ако ли не — ще ти цапна един.

Конуей се залови отново с работата си, изпълнен с убеждението, че трябва да ревизира мнението си за Мониторите. Докато потокът от разкъсани, смазани и обгорени същества минаваше през ръцете му, мислите му витаеха някъде надалеч. През цялото време той с изненада следеше променящото се изражение на Уилямсън, което като че ли опровергаваше някои от нещата, казани му за Мониторите. Нима бе възможно този неуморен мълчалив човек с твърди като стомана ръце да е убиец или безнравствен садист с бедни умствени способности? Едва ли… Докато наблюдаваше крадешком как Мониторът снове между пациентите, у Конуей постепенно назря едно решение. Щеше да му е много трудно да го изпълни. Ако не внимаваше, можеха и да го цапардосат.

Той не се осмеляваше да се обърне с такъв въпрос към O’Мара, нито пък към Брайсън или Манън, но може би Уилямсън…

— Ъ-ъ-ъ, Уилямсън — започна Конуей колебливо, но продължи по-смело. — Вие някога убивали ли сте?

Мониторът се изправи рязко — устните му се превърнаха в тъничка безкръвна резка. Той каза глухо.

— Вие сам по-добре трябва да знаете това, вместо да задавате на един Монитор подобен въпрос. Нали така? — Той се поколеба, но любопитството му, породено от обърканите чувства, които изразяваше лицето на Конуей, надви набъбващия у него гняв и той попита мрачно: — Какво ви измъчва, докторе?

Сега на Конуей ужасно му се искаше да не бе задавал този въпрос, но за отстъпление бе твърде късно. Заеквайки, той започна да говори за своите представи за медицинско обслужване и за тревогата и объркването си, породени от откритието, че в Болницата — заведение, което олицетворяваше всички негови идеали — за Главен психолог бе назначен Монитор, а сигурно и други членове на корпуса заемаха отговорни постове. Конуей вече знаеше, че в корпуса има и добри хора, особено при сегашното критично положение, когато бяха изпратили на помощ части от медицинската си дивизия. Но въпреки това Мониторите!

— Ще ви нанеса още един удар — каза Уилямсън иронично, — като ви разкрия една общоизвестна тайна. Д-р Листър, Главният лекар, също принадлежи към Мониторния корпус. Той естествено не носи униформа — добави бързо Мониторът, — защото Диагностиците са разсеяни или небрежни към такива дребни неща. Корпусът обаче държи на спретнатия вид дори когато това се отнася за един генерал-лейтенант.

Листър — Монитор!

— Как е възможно! — избухна неволно Конуей. — Кой ви е дал тази власт? Всеки знае какво представлявате!…

— Очевидно не всеки — прекъсна го Уилямсън. — Ето вие например не знаете.

VI

Когато свършиха с поредния пациент и се заловиха със следващия, Конуей разбра, че Мониторът вече не му се сърди. Дори нещо повече — изразът на лицето му бе като на баща, който се кани да разкрие на невръстното си дете някои горчиви житейски истини.

— Вашата беда се състои в това — започна Уилямсън, като сваляше внимателно полевата превръзка на един ранен ГБЛЕ, — че вие и цялата ви социална група сте покровителствувани индивиди.

— Какво? — възкликна Конуей.

— Покровителствувани индивиди — повтори той, — закриляни от жестокостите на съвременния живот. Причината за това е, че от вашата социална прослойка — не само на Земята, но и в другите светове на Съюза — произлизат всички велики художници, музиканти и специалисти. Често вие завършвате дните си, без дори да подозирате, че сте покровителствувани, че още от детството си сте предпазени от грубата действителност на нашата междузвездна цивилизация и че вашите идеи за пацифизъм и етично поведение са лукс, който болшинството от нас не може да си позволи. На вас този лукс се разрешава единствено с надеждата, че от него може да произлезе философия, която един ден да направи всяко същество в Галактиката порядъчно и наистина добро.

— Никога не съм знаел това — обърка се Конуей. — Но… но… вие ни… искам да кажа, вие ме карате да се чувствувам съвсем непотребен…

— И няма откъде да сте знаели — заобяснява търпеливо Уилямсън. Конуей недоумяваше как бе възможно един толкова млад човек да разговаря така снизходително с него, без това да го обижда — очевидно Мониторът всяваше някакъв респект. — Вие вероятно сте били затворен и неразговорлив човек — продължи той, — погълнат изцяло от високите си идеали. Не че в тях има нещо лошо, но разбирате ли, на живота може да се гледа и от малко по-различен ъгъл. Съвременната ни култура — продължи той, като се върна към основната нишка на разговора — е изградена върху принципа на пълната свобода на личността. Всяко същество може да върши всичко, каквото си поиска, стига то да не вреди на останалите. Единствено Мониторите се отказват от правото си на тази свобода.