Галактическа болница - Уайт Джеймс. Страница 43

— Постигнатото от вас, докторе, е отличен пример за дедукция — каза искрено O’Мара. — Заслужавате най-висока…

Прекъсна го бръмченето на комуникатора. Сестра Мърчисън съобщаваше, че у тримата пациенти АФЖЛ се забелязват първите признаци на вкостеняване, и молеше д-р Конуей незабавно да отиде в отделението. Конуей помоли да внушат Информационна касета АФЖЛ на него и на Приликла и обясни на присъствуващите, че случаят е спешен. Докато им внушаваха касетите, Диагностиците и Старши терапевтите започнаха да се разотиват. С известно разочарование Конуей си помисли, че обаждането на Мърчисън го бе лишило от неговия малък триумф.

— Не се разстройвайте, докторе — каза весело O’Мара, четейки както обикновено мислите му — Ако сестрата се беше обадила пет минути по-късно, главата ви щеше да се е подула от хвалебствия и нямаше да можем да ви внушим касетата…

След два дни между Конуей и Приликла възникна първият и единствен спор. Конуей настояваше, че без помощта на емпатичната способност на Приликла — едно толкова прецизно и полезно средство за диагностиране — и без бдителността на сестра Мърчисън тримата пациенти АФЖЛ нямаше да могат да бъдат излекувани. Асистентът възрази, макар че не беше в неговия стил да спори с началника си, че в случая д-р Конуей дълбоко греши. Мърчисън заяви, че й е било приятно да бъде полезна с нещо, и помоли за отпуска.

Конуей даде съгласието си и продължи спора с Приликла, макар и да бе сигурен, че няма шансове да го спечели.

Конуей бе напълно убеден, че без помощта на дребничкия емпат той не би могъл да спаси и тримата невръстни АФЖЛ. Но той беше началникът, а когато един началник постигнеше заедно с асистента си някакъв успех, заслугата се приписваше изцяло на първия.

Спорът, ако така можеше да се нарече подобна дружеска препирня, се разгаряше дни наред. Нещата в Детския сектор вървяха добре и едва ли имаше нещо, което да ги тревожи. Никой от двамата и не подозираше, че към Болницата се приближава кораб, претърпял крушение, и че на борда му има някакво същество. Конуей не знаеше и това, че само след две седмици всички служители в Болницата щяха да го презират…

Глава пета

Амбулаторно болният

I

Кръстосвачът на Мониторния корпус „Шелдън“ се измъкна от хиперпространството и спря на около петстотин, мили от Галактическата болница в Дванадесети сектор. Причината за идването му тук бе катастрофиралият кораб, който сега бе здраво швартован за корпуса на кръстосвача в зоната на действие на свръхсветлинните му генератори. От това разстояние огромната, ярко осветена конструкция, която се носеше из междузвездното пространство, в периферията на Галактиката, изглеждаше като неясно светло петънце, но капитанът на кръстосвача не се решаваше да се приближи до Болницата. Някъде навътре в разбития кораб бе оцелял член от неговия екипаж, който се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Но като Монитор и пазител на реда капитанът се опасяваше, че подобно решение може да се окаже пагубно за някои случайни минувачи — в случая служителите и пациентите на най-голямата в Галактиката междузвездна солница.

Като побърза да се свърже с Приемно отделение, той обясни положението и получи уверения, че веднага ще се заемат със случая. Сега, когато съдбата на пострадалия се намираше в сигурни ръце, капитанът реши, че с чиста съвест може да се заеме с изследването на катастрофиралия кораб, който заплашваше всеки миг да избухне.

Д-р Конуей седеше като на тръни в едно много меко кресло в кабинета на Главния психолог на Болницата и през отрупаното писалище наблюдаваше ъгловатото изсечено лице на O’Мара.

— Отпуснете се, докторе — каза внезапно O’Мара, доловил както винаги мислите му, — Ако ви бях повикал, за да ви мъмря, щях да ви дам по-твърдо кресло. Напротив, имам нареждане да ви погаля по гърба. Вие сте повишен, докторе. Поздравявам ви. От днес, бог да ни закриля, вие сте Старши терапевт.

Ала преди Конуей да успее да отвори уста, O’Мара вдигна една квадратна длан.

— По мое лично мнение е допусната досадна грешка — продължи той. — Но очевидно вашите успехи с топящия се ТСУУ и участието ви в обучението на динозавъра да лети са направили впечатление на началството. Те са си въобразили, че всичко това се дължи не на чист късмет, а на вашите способности. А що се отнася до мен — завърши той, усмихвайки се, — лично аз не бих поверил на вашия скалпел дори апендикса си.

— Много сте любезен, сър — каза сухо Конуей.

O’Мара отново се усмихна.

— А вие какво очаквахте, да ви похваля ли? Моята работа е да тегля уши, а не да им шепна хвалебствия, за да пораснат. А сега ще трябва да ви дам една минута, за да свикнете с новия си ореол…

Конуей много добре разбираше какво означава за него това повишение. Новината определено го ласкаеше — бе очаквал да получи това звание едва след две години. Но в същото време тя го и плашеше.

От днес той щеше да носи обточената с червен шнур лента и всички освен неговите колеги Старши терапевти и Диагностиците щяха да му правят път по коридорите и в трапезариите. На негово разположение щяха да бъдат всички уреди и съоръжения, от които се нуждаеше за работата си. Той щеше да носи пълната отговорност за всеки поверен му пациент и нямаше да може нито да се измъква, нито да прехвърля другиму вината. Личната му свобода щеше да бъде по-ограничена. Щеше да му се наложи да изнася лекции пред сестри, да обучава младши ординатори и почти сигурно да участвува в някое продължително групово изследване. Новите му задължения щяха да изискват постоянното използуване на една, а вероятно и на две Информационни касети. А всичко това нямаше да е много весело.

Старшите терапевти, които се занимаваха с преподавателска дейност, бяха длъжни да съхраняват постоянно в паметта си една или две от тези касети. А това, доколкото бе известно на Конуей, не беше шега. Утешаваше го единствено мисълта, че ще е в по-завидно положение от Диагностиците — онези изключителни същества, чиято памет се смяташе достатъчно устойчива, за да съхранява постоянно шест, седем, а понякога дори десет Информационни касети едновременно. Техните натъпкани с информация умове се занимаваха с оригинални изследвания в областта на чуждопланетната терапевтика и с диагнозирането и лечението на някои непознати форми на живот.

В Болницата се ширеше известният афоризъм, чието авторство се приписваше на Главния психолог, че всеки здравомислещ, който иска да стане Диагностик, е луд.

Защото при внушаването на Информационните касети не се предаваха само физиологични познания, а и паметта, и личността на съществата, съхранили тези познания. По този начин Диагностиците доброволно се излагаха на риска да развиват сложна шизофрения от най-драстичен тип…

Внезапно гласът на O’Мара прекъсна мислите му.

— …А сега, когато се чувствувате с една глава над другите — каза психологът, — имам за вас една работа. Докараха катастрофирал кораб с ранен на борда. Стана ясно, че не можем да го измъкнем от разбития кораб по обичайния начин. Биологичната му класификация е неизвестна — не успяхме да установим нито откъде е летял корабът, нито какво яде, какво диша и как изглежда пациентът. Искам да отидете дотам и да изясните нещата с оглед незабавното пренасяне на съществото в Болницата за лечение. Съобщиха ни, че сега пациентът едва дава признаци на живот — неочаквано завърши той, — ето защо считайте този случай за спешен.

— Да, сър — каза Конуей и бързо се изправи. На вратата той се спря за миг. По-късно се учудваше сам на себе си откъде събра дързостта да каже това на Главния психолог и реши, че неочакваното повишение бе завъртяло главата му. Преди да си излезе от кабинета, той с ликуващи очи се обърна към O’Мара:

— А вашият проклет апендикс е у мен. Келермън ви го е изрязал преди три години. Поставил го във формалин и го обяви за шахматен трофей. Аз го спечелих и сега се намира в библиотеката ми…