Галактическа болница - Уайт Джеймс. Страница 49

Едва сега Конуей осъзна колко е уморен. Той с усилие се добра до стаята си с походка, в която нямаше и следа от бодрата отмерена крачка на Старши терапевт.

На следващата сутрин Конуей прекара два часа около пациента, преди да свика консилиума, за който бе помолил O’Мара. От всичко, което бе установил, а то не бе твърде много, той дойде до извода, че без помощта на експерти не може да направи нищо за пациента.

Д-р Приликла, паякоподобното и изключително крехко създание от класификация ЖЛНО, пристигна пръв. O’Мара и полковник Скемптън, Главният инженер на Болницата, дойдоха заедно. Последен се появи д-р Манън, когото някаква работа бе задържала в Операционната зала ГБЛЕ. Той се втурна почти тичешком в стаята, спря се и бавно обиколи пациента два пъти.

— Прилича на поничка — каза той — с мустачки.

Всички погледи се устремиха към него.

— Това не са мустачки и съвсем не са безобидни — заяви Конуей, като приближи към пациента рентгеновия сканиращ апарат. — Момчетата от патологичната лаборатория смятат, че това е злокачествено образуване. А ако погледнете на екрана, ще видите, че формата на пациента няма нищо общо с поничка. Той притежава най-обикновена анатомия, характерна за класификация ГБЛЕ — цилиндрично тяло със слабо изразен скелет и силна мускулатура. Самото същество не е пръстеновидно. Грешното впечатление се създава от това, че по известна само нему причина то се опитва да глътне собствената си опашка.

Манън се наведе и внимателно се вгледа в екрана, изсумтя скептично и се изправи.

— Типичен омагьосан кръг — измърмори той и след това добави: — Затова ли сте поканили O’Мара? Да не би да подозирате, че на пациента му хлопа някоя дъска?

Конуей не взе на сериозно този въпрос и го пропусна покрай ушите си.

— Образуванието е най-плътно на онова място — продължи той, — където се съединяват устата и опашката. Всъщност тази област е изцяло покрита от масата му и ние трудно можем да ги разграничим. Очевидно този оток е болезнен или най-малкото предизвиква у пациента непоносим сърбеж. Може би именно този сърбеж го е накарал да захапе така здраво опашката си. От друга страна, това му положение може да се дължи на породено от отока неволно свиване на челюстните мускули, нещо от рода на епилептичните гърчове…

— На мен ми допада повече втората идея — намеси се Манън. — За да може отокът да се разпростре от устата до опашката или обратното, челюстите сигурно са били от дълго време стиснати така здраво.

Конуей кимна с глава и продължи:

— Въпреки че на катастрофиралия кораб съществуваше съоръжение за изкуствена гравитация, аз установих, че условията за живот на пациента като въздух, налягане и притегляне са много близки до нашите. Тези отверстия отзад на главата, които засега не са обхванати от отока, служат за дишане. А по-малките отвори, покрити частично от мускулни снопчета, са уши. Следователно пациентът може да чува и диша, но не може да яде. Надявам се всички ще се съгласите с мен, че първата стъпка трябва да бъде освобождаването на устата.

Манън и O’Мара изразиха съгласието си с кимване. Приликла разпери четирите си манипулатора — жест, който имаше същото значение, а полковник Скемптън вторачи поглед в тавана, разсъждавайки най-вероятно по въпроса за какъв дявол го бяха поканили и него. Без да губи време, Конуей се зае да му обясни причината.

Докато той и Манън обсъждат на кой оперативен метод да се спрат, полковникът и д-р Приликла трябва да се заемат с въпроса за свръзката. Докато Приликла със своята емпатична способност долавя емоционалните реакции на пациента, двама от транслаторните техници на Скемптън ще провеждат звукови опити. Щом открият слуховия обхват на болния, ще могат да модифицират транслатор, който да бъде походящ за него, и тогава самият болен ще може да помага на лекарите за установяването на диагнозата и провеждането на лечението.

— Тук и без мен е достатъчно многолюдно — заяви решително полковникът. — Ще се справя и сам.

Той отиде до комуникатора, за да поръча необходимите му съоръжения. Конуей се обърна към O’Мара.

— Не, не ми казвайте нищо. Аз сам ще отгатна — каза Главният психолог, преди Конуей да си отвори устата. — За мен сте оставили най-лесната задача — щом се намери начин за общуване с пациента, аз ще трябва да го успокоя и да го убедя, че двамата касапи, застанали пред него — вие, докторе, и д-р Манън, — не искат да му сторят никакво зло.

— Точно така — потвърди Конуей с усмивка и побърза да посвети цялото си внимание на болния.

Приликла докладва, че пациентът изобщо не ги забелязва и че емоционалните му реакции са изключително слаби. Той смяташе, че болният е или в безсъзнание, или е в състояние на пълно физическо изтощение. Въпреки това Конуей ги предупреди изобщо да не докосват болния.

Конуей бе виждал злокачествени образувания у всякакви пациенти, но с този оток щяха да се справят трудно.

Подобно на дебела влакнеста кора на дърво той изцяло покриваше мястото, където се съединяваха устата и опашката на болния. Допълнителна трудност представляваше и структурата на челюстните кости, които щяха да им бъдат основна грижа по време на операцията. Те изобщо не се виждаха на екрана, тъй като кората, която ги покриваше, почти не пропускаше рентгеновите лъчи. Очите на пациента също се намираха някъде под кората, а това от своя страна изискваше особено внимание при операцията.

Манън посочи неясното петно на екрана и гневно заяви:

— Не мисля, че е искал да се почеше, за да облекчи сърбежа си. Зъбите му така здраво са стиснати, че той направо си е отхапал опашката! Абсолютно ясно е — това е епилептичен статус. Или път е някакво желание за самонараняване, което може да се дължи на психическо разстройство…

— Гениално! — възкликна с отвращение застаналият зад тях O’Мара.

В това време пристигнаха съоръженията на Скемптън и Приликла и полковникът започнаха да калибрират транслатор за болния. Тъй като пациентът се намираше в безсъзнание, наложи се звуковите проби да се правят с оглушителна сила, а това принуди Манън и Конуей да отидат в операционната зала, за да довършат на спокойствие разговора си.

Половин час по-късно Приликла влезе при тях, за да им каже, че вече могат да разговарят с пациента, макар че той все още не беше дошъл напълно в съзнание. Те бързо отидоха в стаята на болния.

O’Мара бе пристъпил към своята задача и обясняваше на пациента, че той се намира сред приятели, които го харесват и съжаляват и ще направят всичко възможно, за да му помогнат. Той говореше тихо в своя транслатор, а от другия транслатор, поставен близо до главата на пациента, гърмяха неразбираеми писъци и крясъци. В паузата между отделните изречения на O’Мара Приликла докладваше за емоционалното състояние на болния.

— Объркване, ярост и силен страх — звучеше гласът на лекаря ЖЛНО по неговия собствен транслатор. Изминаха няколко минути, но силата и видът на емоционалните реакции не се променяха. Конуей реши да предприеме следващата крачка.

— Предайте му, че се готвя да вляза във физически контакт с него — каза той на O’Мара. — Моля да ме извини, ако това се окаже неприятно за него, но му кажете, че нямам намерение да му сторя нищо лошо.

Той взе една дълга заострена сонда и леко я допря до мястото, където образуванието бе най-плътно. Приликла съобщи, че в отговор на това няма никаква реакция. Очевидно пациентът изпадаше в ярост само когато го докосваха в онези участъци от кожата, които не бяха обхванати от отока. Конуей почувствува, че все пак успяха да стигнат до нещо.

Като изключи транслатора на пациента, той каза:

— На това се и надявах. Ако засегнатите участъци са нечувствителни към болка, ще можем с помощта на пациента да освободим устата, без да прибягваме към упойка. Освен това нямаме никаква представа за неговата обмяна на веществата и ако му дадем упойка, рискуваме да го убием. А вие сигурен ли сте — обърна се той неочаквано към Приликла, — че пациентът чува и разбира това, което му говорим.