Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 64

Но изведнъж се оказа свободен и със скоростта на изстреляна тапа се насочи право към повърхността. Уви, беше твърде късно. Разсъдъкът му потъваше във все по-непрогледен мрак, в ушите му отекваше болезнен тътен, сякаш се намираше в недрата на гигантски водопад. Никълъс се давеше. Силите го бяха напуснали.

Нямаше представа къде се намира, колко му остава до спасителната повърхност; единственото, което знаеше, бе, че няма да стигне навреме. Беше свършено с него.

Когато най-после се показа над водата, той дори не го разбра. Не му бяха останали сили дори да надигне глава над вълните и да поеме въздух. Въртеше се като безжизнен труп по течението и на самия праг на спасението продължаваше да се дави. Може би в последния момент пръстите на Роян го сграбчиха за косата и издърпаха лицето му над повърхността. Хладен въздух повея пред носа и устата му, а тя панически закрещя:

— Ники! Дишай, Ники, дишай!

Никълъс отвори уста и изхвърли цял фонтан вода, слюнка и остатъци от въздух. Задави се и за пръв път от минути вдиша.

— Да благодарим на Бога, още си жив! Толкова дълго се задържа там долу. Мислех, че си се удавил.

Закашля се болезнено и започна отчаяно да се бори за въздух. Това го върна донякъде в съзнание, колкото да си даде сметка, че Роян е напуснала въжената седалка, за да му се притече на помощ.

— Толкова дълго те нямаше, че не мога да повярвам, че си жив — повтаряше тя и продължаваше да държи главата му. С другата си ръка се бе увесила на нишата в скалата. — Ще се оправиш. Няма да те изпусна, не се бой. Опитай се да си починеш. Всичко ще се оправи.

Беше направо учудващо как, слушайки гласеца й, получаваше нов прилив на сили. Въздухът му се струваше по-свеж и приятен, отколкото където и да било другаде по света. Животът се връщаше в жилите му.

— Ще трябва да те издърпаме на брега — нареждаше Роян. — Ще изчакаме няколко минути да се свестиш и ще ти помогна да яхнеш седлото.

Двамата доплуваха до чакащото въже и Роян даде знак на помощниците отгоре да спуснат люлката до водата. След това разтвори двете дупки в плата колкото Никълъс да промуши краката си през тях.

— Добре ли си, Ники? — продължаваше да се тревожи тя. — Дръж здраво въжетата, да не си ги пуснал, преди да са те качили горе — и сама ги пъхна между отпуснатите му пръсти. — Дръж се здраво!

— Не мога да те оставя тук сама! — смотолеви неразбираемо Никълъс.

— Нищо няма да ми стане — увери го Роян. — Али ще ми прати отново въжето и всичко ще е наред.

Беше на средата на разстоянието, когато се сети да погледне в краката си. Отдолу го гледаше Роян, потопила се до врата в тъмните води на реката. Стори му се малка и самотна, с пребледняло и тревожно лице.

— Смелчага! — опита се да й извика Никълъс, но гласът му беше толкова слаб и пресипнал, че сам не можа да го познае. — Ти си истински смелчага.

Но вече беше твърде далеч, за да може тя да чуе думите му.

Щом изтеглиха и Роян благополучно на сушата, Никълъс нареди на Али да разглоби дървената конструкция и да скрие частите й в храстите. Ако оставеха крана на ръба на скалата, щяха отдалеч да го забележат от въздуха. По-добре би било да не разбуждат любопитството на Джейк Хелм.

Самият Никълъс се чувстваше до такава степен сломен от умората, че и да искаше, не би могъл да помогне на хората си. Вместо това се излегна на сянка, а Роян приседна до него да му вдъхва кураж. Сам се изненадваше колко много го е изтощил престоят под водата. От недостига на кислород главата го цепеше, та дълго време не можеше да подреди мислите си; гърдите го боляха не по-малко и при всяко вдишване сякаш ножове се забиваха в дробовете му. Навярно при борбата си с водното течение беше спукал някой кръвоносен съд.

Но въпреки собствените си мъки, той се сещаше и за Роян и се възхищаваше на търпението й. Нито веднъж тя не посмя да го попита какво е открил на дъното на реката, интересуваше се единствено от здравето му и дали ще се оправи, а общото им начинание оставаше на заден план.

Най-сетне Никълъс се изправи и с помощта на приятелката си се запъти обратно към лагера. Имаше чувството, че е остарял с години. Краката му едва го държаха, движенията му бяха сковани, походката — прегърбена. Нямаше мускул по тялото, който да не го боли. Знаеше, че млечната киселина и азотът, натрупали се в тъканите, щяха да отнемат време, преди да се абсорбират от организма и изчезнат постепенно.

Щом стигнаха лагера, Роян го отведе направо в колибата му, където след известна суматоха го настани на сигурно под мрежата за комари. Никълъс бе започнал да се чувства по-добре, но не бързаше да се издаде. Беше му приятно отново жена да се грижи за него. Роян излезе за малко и скоро се върна с две таблетки аспирин и чаша горещ чай. Беше сипвала захар, докато не спре да потъва. Никълъс лакомо изгълта живителната течност и веднага си поръча втора чаша.

Роян се настани на ръба на леглото и не откъсваше поглед от него.

— По-добре ли си така? — попита тя, щом и втората чаша беше опразнена.

— Вероятността да оцелея е две към едно — пошегува се Никълъс и тя за пръв път се усмихна.

— Значи си по-добре. Щом си възвръщаш чувството за хумор. Страшно ме изплаши, да знаеш.

— Готов съм на всичко, само и само да привлека височайшето ти внимание.

— Сега, след като изчисли, че вероятно ще оживееш, кажи ми какво се случи. Какво толкова стана във водата, че толкова време не можа да излезеш?

— Няма ли да е по-добре направо да ме попиташ какво видях?

— Е, ако искаш, и това можеш да ми кажеш… — отстъпи Роян.

И Никълъс започна да й разправя с подробности за откритията си и как в последния момент бил хванат в капана на подводната дупка. Тя го слушаше, без да го прекъсва и дори след като той привърши разказа си, се умълча известно време, за да осмисли чутото.

Най-накрая го погледна в очите.

— Искаш да кажеш, че Таита е успял да изкопае каменните ниши чак до дъното на реката, петнадесет метра под повърхността? — попита за всеки случай Роян. Никълъс й кимна утвърдително и тя отново замлъкна. Най-накрая рече на глас: — Как ли е могъл да го стори? Ти как мислиш?

— Може би преди четири хиляди години нивото на реката е било по-ниско или дори е имало сушава година, когато тя е пресъхнала напълно. Звучи ли ти правдоподобно?

— Не е невъзможно — съгласи се Роян, — но тогава защо изобщо ще строи скеле? Ако реката е била пресъхнала, спокойно са могли да използват коритото й. Пък и да не забравяме, че Таита е бил привлечен именно от реката; ако по негово време тя е била пресъхнала, той е щял да се спре вероятно на друго място. Не, мисля, че това, което го е отвело точно на онова място, е практическата му недостъпност.

— Имам известни подозрения, че си права — призна се за победен.

— Следователно приемаме, че реката е текла и преди четири хиляди години. Може нивото й да е било по-ниско от сега, но пак поне няколко реда от нишите са били издълбани под повърхността. Как е успял? И какъв е бил смисълът от това скеле?

— Нямам ни най-малка представа.

— Добре, да оставим въпроса настрана. Вместо това ти ще ми опишеш дупката, която замалко е щяла да те погълне. Можа ли да установиш горе-долу колко е широка?

Но Никълъс поклати глава.

— Беше почти пълен мрак. Можех да виждам само на половин-един метър пред себе си.

— Отворът й къде се намираше? Точно между двете вертикални линии?

— Не, не съвсем — замисли се той. — Леко на едната страна. Бях опрял крака на дъното и тъкмо се оттласквах от него, когато течението ме грабна.

— Значи се е намирал на самото дъно на реката, леко надолу по течението. Казваш, че отворът бил с квадратна форма?

— Не мога да съм абсолютно сигурен. Както ти казах, беше страшна тъма. Но останах с впечатлението, че е квадратен.

— Значи може да става отново дума за творение на човешка ръка. Най-вероятно за странична шахта, издълбана в брега на реката?