Мусон - Смит Уилбур. Страница 16

10.

Двата кораба се заспускаха по реката заедно. Водеше „Серафим“, а „Йомен ъв Йорк“ го следваше на около два кабелта 23. На борда на „Серафим“ още се виждаха работници от корабостроителницата. Не бяха успели да приключат довършителните работи в деня, за който бяха тържествено обещали, но Хал въпреки това отплава.

— Ще ви изпратя хората от Плимут — каза той на мастър Грийн, — ако дотогава са си свършили работата. А ако не са, продължават нататък и ще ги пусна в Бискайския залив, да се приберат с плуване.

Корабът все още се подчиняваше неохотно на управлението, понеже екипажът не беше свикнал с него. Хал хвърли поглед назад над кърмата и забеляза ловкостта и умението, с които боравеха с платната хората от „Йомен“. Едуард Андерсън, капитанът, сигурно също го наблюдаваше и Хал се изчерви от огорчение, заради несръчността на хората си. Всичко това ще се промени, преди да стигнем Добра Надежда, врече се той.

Когато стигнаха откритото пространство на Канала, вятърът се усили и се превърна в буря. Облаци скриха слънцето, а тъмнозелената вода се разбушува. Нощта се спусна неочаквано рано и двата кораба се загубиха един друг от поглед още преди да стигнат Дувър.

Няколко денонощия „Серафим“ се сражава с бурното море, но най-после стигнаха остров Уайт и Хал забеляза „Йомен ъв Йорк“ на няколко мили от себе си по същия, като неговия курс.

— Добре! — доволно измърмори той и сгъна далекогледа. Не беше бързал с преценката на Андерсън. Капитанът на „Йомен“ беше як йоркширец, с червендалесто лице, което не се усмихва и голям мълчаливец. Той не изглеждаше въодушевен, че е поставен под командването на Хал, но през тези няколко дни бе доказал, че ако не друго, поне си разбира от занаята.

Хал насочи вниманието си към „Серафим“. Хората вече бяха посвикнали, след тия няколко тежки дни и изглежда си вършеха работата с готовност и удоволствие. Така и трябваше да бъде — Хал им бе предложил добри заплати, като разликата над надниците на Компанията покриваше от собствения си джоб.

В този момент по стълбата се зададоха трите боричкащи се момчета, току-що освободени от занятия при мистър Уолш. Те бяха възбудени и шумни, като не проявяваха и най-малък признак на морска болест след бурята. Аболи бе успял да ги екипира с подходящо облекло за открито море в Лондон. Бяха много по-добре облечени, отколкото той, когато за пръв път тръгна с баща си по море. Старецът се опасяваше да не го разглези и Хал още си спомняше бельото от грубо платно и пропития с катран брезентов комбинезон, който му правеше рани под мишниците и по вътрешната страна на бедрата. Усмихна се тъжно, като си спомни, как спеше с Аболи върху влажна слама на палубата, как се хранеше, свит зад някое оръдие, използвайки ножа и пръстите си. Как използваше коженото ведро в клозета, как не се къпеше от началото на плаването до последния му ден. Това не ми причини кой знае какво зло, помисли си Хал, но пък не ми даде и нищо добро. Не е нужно да отглеждаш едно дете в кочина, за да го направиш добър моряк.

Разбира се, условията при ония първи плавания с баща му бяха съвършено различни. Старата „Лейди Едуина“ нямаше и половината от дължината на „Серафим“, а бащината му каюта не бе нищо повече от кучешка колиба в сравнение с просторното помещение, което имаше той днес в кърмовата надстройка. Наредил бе на дърводелците да преградят част от нея, малко по-голяма от гардероб, и да монтират там три тесни лавици, които синовете му да използват вместо койки. Назначил бе мастър Уолш за секретар на капитана, въпреки неговите протести, че не бил моряк. Той щеше да продължи да обучава на момчетата в тясната си каюта.

Хал гледаше одобрително, как Дениъл пипна момчетата, още щом се показаха на палубата и строго ги разпрати по задачите, които им бе определил. Разделил бе близнаците: Том на щирборда 24, а Гай на другия. Те си влияеха зле. Сдържаността на Гай предизвикваше Том да се фука и да го разсейва с маймунджилъците си. Дориан замина в кухнята, да помага на готвача за закуската.

Хал усети свиване в стомаха при мисълта, че Дениъл би могъл да прати близнаците горе по вантите 25, но страхът му се оказа напразен — с времето краката им щяха да заякнат и да се научат лесно да пазят равновесие по наклонената, непослушна палуба. Засега Дениъл им възлагаше само почистването й.

Хал знаеше, че спокойно може да остави синовете си под внимателния поглед на боцмана и се зае със собствените си задачи. Закрачи напред-назад по палубата, слял се с корпуса на своя кораб, като усещаше всяка негова реакция при различната конфигурация на платната. Носът гази малко дълбоко, реши той, когато една зелена вълна се метна на палубата и изтече през специално оставените за целта отвори в борда. През последните дни бе пресмятал, как да размести товарите в трюма и преди всичко големите бъчви с вода, за да получи онова положение на надлъжната ос на корпуса, което му бе необходимо. Като нищо мога да добавя още два възела 26, прецени той. Чайлдс го пращаше на военна операция, но все пак, основната цел на Източноиндийската компания беше печалбата, така че „Серафим“ беше натъпкан със стоки за кантората в Бомбай.

Докато част от мозъка му бе заета с товара и подреждането му, другата се тревожеше за екипажа. Не му достигаха вахтени. Това бе една от причините да се отбие в Плимут, вместо да продължи направо към френския бряг и оттам, през Бискайския залив и покрай Африканския континент, чак до Добра Надежда. Плимут беше родното им пристанище, където Дениъл и Аболи познаваха почти всеки мъж, жена и дете.

— Мога да попълня екипажа за един ден с най-добрите моряци в Англия, след като стъпя в Плимут — хвалеше се той на Хал и беше така.

— Чичо ми Нед писа, че ще ни чака там — бе казал и Уилсън, за радост на Хал, който много държеше да вземе на борда Нед Тайлър.

Освен необходимостта от попълване на екипажа, имаше и други причини за забавянето. Да се намерят гюлета и барут в Лондон, беше просто невъзможно. Ирландската война предизвика недостиг на муниции, а сега, с войната срещу Франция под носа му, Адмиралтейството свидливо броеше всяко сандъче барут и всяко парченце метал.

Един от складовете на Хал, разположен в пристанището на Плимут, беше натъпкан с барут и гюлета. Беше ги приготвил навремето за последното плаване на „Голдън бау“, от което трябваше да се откаже поради смъртта на майката на Дориан. Макар и прибран на склад преди няколко години, този барут беше от новия вид, така че би следвало да е годен все още.

И последната причина за отбиването в Плимут бе, че Чайлдс му намери пътници до Бомбай и те щяха да го чакат там. Хал се надяваше да са малцина. Настаняването е проблем номер едно за всеки кораб и някои от офицерите му ще трябва да се разделят с каютите си, за да се настанят пасажерите.

Хал беше така погълнат от мислите си, че не забеляза как мина времето, докато изравниха борд с остров Уайт. Спуснаха се в протока и покрай остров Дрейк се насочиха към пристанището на Плимут. Няколко десетки любопитни забелязаха двата красиви кораба и сега се бяха наредили по вълнолома, за да наблюдават приставането.

Дениъл застана до Хал и каза:

— Виждате ли там оная копа сребърна коса, дето свети като фар? — посочи към кея той. — Не може да я сбъркате, нали?

— Мили Боже, та това е мастър Нед — засмя се Хал.

— А оня до него е Уил Картър. Нед трябва да го е убедил. Добро момче е Уил. С него като трети и Нед — втори, май си попълвате бройката за вахтените офицери, капитане.

Щом швартоваха 27, Нед Тайлър цъфна на борда. Хал едва се сдържа да не го прегърне.

— Радвам се да те видя, мастър Тайлър.